Отваряш кутията на Пандора ми се струва. Иначе "Тлъст" е една хубава думичка

Дванадесети епизод - "The Chosen One"

22 години по-рано...
Докато яхтата се чупи на две с ужасен пукот под смазващия натиск на пипалата на кракена, Главният Криейтиф се хвърля зад борда заграбвайки пътьом последния спасителен пояс. Падайки в разпенените, кипящи води той извръща поглед назад. Последното, което вижда, е как самотният рейнджър се плъзга в забавен каданс надолу по палубата подпрян от двулитрова халба чешка бира, докато Първият Дизайнер допива невъзмутимо поредната бургаска мускатова на носа на яхтата, разперил ръце като в "Титаник" и с развети от вятъра коси. Водачът на копирайтерите тихомълком се отдалечава от потъващия кораб стъпвайки колебливо няколко инча над водната повърхност. Кожата на Криейтифа настръхва от затихващите в мрака на тропическата нощ смразяващи писъци на младите акаунтки завличани една по една от кракена към дълбините на подводното му царство... Разцепените части на яхтата потъват въртейки се във фунията на гигантски въртоп като засмукани от гигантска прахосмукачка. След тях на повърхността остават само малки бълбукащи кръгови вълнички. Главният загребва енергично вода с две ръце и се отдалечава бързо от зловещата сцена на гибел и разруха...

Според древно предание на народа на бранд-мениджърите в деня на лятното слънцестоене в Годината на Фара морето ще принесе на Острова бледолик, интелигентен младеж от далечна презокеанска страна. Всеки, който го докосне ще получи просветление и благодат. Той ще осени околните с мъдрост и прозрение... и ще поведе племето към Златния век на Големия Бранд като велик водач и жив бог на креативността... (от Автора)

На другата сутрин...
Първите слънчеви лъчи огряват нежно безоблачното небе над океана. Изтощен и премръзнал Криейтифът изпълзява от водата на ширналата се навътре в пустия залив плажна ивица. Островът е притихнал. Чува се единствено ритмичния плясък на разливащите се по пясъка морски вълни. Главният извървява с мъка (усилие) няколко крачки и се строполява на земята притваряйки очи с облекчение. Половин час по-късно той се събужда с чувството, че нещо... нищо не е наред. Завързан, обграден отвсякъде от полуголи татуирани от глава до пети сексапилни туземки, които припяват някакъв странен (озадачаващ) рефрен, той е повдигнат насила от земята, на врата му е нахлузен хавайски гирлянд от бели и червени орхидеи, след което е понесен на ръце върху плетена бамбукова носилка, наподобяваща импровизиран трон навътре в джунглата простираща се зад плажа. След известно време той е стоварен в центъра на селце с живописни глинени колибки без прозорци и със сламени покривчета. Около буен огън изрисувана с разноцветни пигменти на водна база стара шаманка нашепва древни заклинания, а наоколо изкусителни бранд-мениджърки опасани само с къси тръстикови полички кършат снаги в ритуален танц. Встрани от цялата дандания пуши скромно триметрово барбекю разнасяйки наоколо апетитен хуманитарен аромат. Денят напредва и скоро над селцето се смрачава. Нахранен и напит почти насила от две любвеобилно съзерцаващи го девойки, Криейтифът, излегнал се в основите на тотема на Големия Бранд става свидетел на цялата артистична програма - танци, надпявания, тематично караоке (Лили Иванова, Веселин Маринов и др.), надяждания и надпивания... до сред късна нощ. Някъде към малките часове двете девойки, любезно подпирайки го, го довличат до колибата на Главната Бранд-мениджърка... Влизайки в нея, веднага му прави впечатление несъответствието между първобитния външен вид на къщичката и луксозното арт-деко обзавеждане вътре. На позлатен, гравиран с нежни грифончета трон покрит с хермелинови кожи е приседнала деликатно кръстосала крак връз крак Главната Бранд-мениджърка. На главата и има диадема обсипана с диаманти, напомняща формата на обърната капачка за бира (от класическите). Същисан Криейтифа посяда подкосен на близкото червено диванче и зяпва почти неприлично в деколтето на дамата. Тя се усмихва нежно и промълвя с ледено-делови тон (бел.ред. - по това време бранд-мениджърите още не са развили синдрома на Апергер /аутизъм в тежка клинична форма/ т.е. не са глухонеми): "Най-сетне... Радвам се, че имаме възможност да ви приветстваме в нашето скромно царство... Но... Имаме един мъничък проблем. След последната редакция на преданието от Съвета на бранд-старейшините, не ти, а твоят син - Единственият Избран ще поведе племето ни към светлите бъднини на Златния век на Големия бранд. Така че, за да не се излагаме пред хората и за да не се влоши имиджа на селото пред конкуренцията (от другите агенции) се налага да извършим известна съвместна дейност по реализацията на текущия медиа план (т.е. преданието). След кратка пауза, в която Криейтифът, замислен е забил поглед в таванския гредоред, фокусиран върху някаква невидима точка, Кралицата на брандьорите продължава с по-остър тон. "Нямаме много време - Годината на Фара е към края си. Разбираш, че ако случайно се окаже, че не си човекът от преданието това ще има радикални (редуциращи) последици за твоето бъдеще... ако ще има такова..." С преднамерено плавен жест (почти като в дюб-степ клип) Царицата отсипва от кожен мех някаква червена течност в стоящия наблизо обкован с псевдобронз и червени рубини череп, отпива няколко глътки с дегустаторски маниер и попива с копринена кърпичка ботоксовите си устни. "Е?". Криейтифът, с пресъхнало гърло тихичко сглобява някакво изречение - "Амиии... щом се налага...". Малко по-късно кандилниците в колибата на Главната Бранд-мениджърка са загасени. Над селото е настъпила задушна и тиха (почти) тропическа нощ. Следва червена точка 18+ (за неизлъчените еротични и садо-мазо кадри).

9 месеца по-късно...
...to be continued... in the next episode - "Bewolf & Grendel"

P.S. Зомбита за закилване и фрагове ще има много, недейте да форсирате сюжета, моля... (от Автора)

Тринадесети епизод - "Beowolf & Grendel"

"Like a mother, likе а son..."
Години по-късно... Синът на Главната Бранд-мениджърка и Главният Криейтиф расте самотен и неудовлетворен. Момчето притежава мощни паранормални способност - телепатия, телекинеза, пирокинеза, хипноза и други. Самовглъбен, затворен в себе си, той е необщителен и мълчалив с околните. Другите деца в селото го отбягват и не искат да си играят с него. Баща му почти не му обръща внимание, тъй като е намерил новото си призвание - основал е собствена рекламна агенция, построил е луксозен офис в основите на Фара и е поел рекламното обслужване на почти всички околни племена (включително тези на Търговските директори от Призрачните планини и на Продъкшън мениджърите от Серните блата). Майка му го обожава и глези по всякакъв начин, така че да не му липсва нищо в живота. От малък го води със себе си в джунглата, учи го да бере отровни и лечебни билки, да се бори с природата и да ловува - млади акаунтчета, които после да запича на бавен тих огън; продъкшън мениджърчета, на които да дере кожичките, докато още мърдат, за да си ушие палтенце за суровата зима на острова; учи го да хипнотизира невръстни дизайнерчета, които сами да падат в ловното му чувалче; да лови с ласо неопитни предпечатарчета, които задушава бавно с капроново въженце, бесейки ги по околните папратови дървета. Момчето (кръстено Джордан на дядо си) има една единствена слабост - когато не е с майка си, предпечатва детско лексиконче с ловни трофеи и снимки на любимите си жертви. В дните, когато не подрежда педантично дневника отразяващ неговото житие, той се разхожда по скалите надвиснали над съседния Залив на Сирените. Там, приседнал върху някой мъхест камък меланхолично наблюдава палавите игри на русалките в морските води. Една от тях, наричана Грендел му е особено любима. Когато понякога приближава брега на залива той и изпраща повдигайки във въздуха, с помощта на свръхестествените си сили плодове и малки умъртвени животинки. Единствено, когато в отговор на джентълменското му поведение, тя му се усмихва и му помахва закачливо с плавник той се чувства щастлив и умиротворен...

Един ден, усамотен на прашния таван на колибата на майка си той случайно намира стар сандък, обкован с ръждиви, патинирани от времето панти. Счупвайки масивния десеткилограмов катинар, с който е заключен сандъка с единствено махване на ръка, той открива доспехите и лазерния меч на дядо си по майчина линия - легендарния лорд на Брандовете - Дарт Ведър. Заставайки пред покритото с паяжини огледало в дъното на таванската стаичка той наметва наметалото и облича дрехите на знаменития си предшественик. Екипировката сякаш прилепва по тялото му, мрачно безмълвното изражение на лицето му изчезва и на негово място грейва (се разлива) наивна детска усмивка. След като слага на главата си шлема на дядо си, концентриран, свил вежди под челото си Джордан пали лазерния му меч и излиза от майчината си къща. Навън се чува единствено жизнерадостната глъч на играещи невръстни дечица...

Един час по-късно... Селото е потопено в реки от кръв, на площада разхвърляни в гротескни пози лежат на парчета труповете на децата от селото, стените на колибите са осеяни с тъмночервени и сивкави пръски, навсякъде се носят ужасни писъци, жените от селото вият неистово, жалейки прискърбно загубените си чеда, посипвайки главите си с пепел и пръст... Повечето от тях онемяват от преживения ужас, а други оглушават от непоносимите звуци, които кънтят (и се разнасят) около тях. Майката на Джордан, тъкмо връщайки се от пазар в местните бутици, лее едри сълзи, притиснала лице в шепите си. Безжалостното и жестоко господство над племето и над собственото и дете, предопределено да бъде велик и мъдър водач го беше превърнало в чудовище...
Дарт Джордан бавно се отдалечаваше от селото, навлизайки в гъстата джунгла над него, подсвирвайки си небрежно маршът на Империята...

"The Fall of а Chosen"
Няколко дни по-късно, младият джедай е навлезнал дълбоко в джунглата. Всички обитатели на гората, сякаш усещайки приближаваща опасност се разбягват встрани от пътя му. Джордан тръгва нагоре по стръмен хълм водещ до притихналия Вулкан на Рекламистите, с идеята за първи път в живота си да огледа острова от високо, за да открие новия си път... Стигайки билото на хълма, той съзира в далечината съдраната от свирепите островни ветрове палатка на Самотния рейнджър кацнала досами гърлото на вулкана. Над нея се вие малка струйка дим, който разнася наоколо апетитно ухание. Придвижвайки се по стръмния наклон, джедаят наближава бързо до импровизирания лагер на рейнджъра, когато към него се стрелват няколко удивително точно насочени куршума. Присвил око над окуляра на снайпера, Цмиков, търпеливо очаква предизвестената смърт на поредния натрапник, който си е позволил да наруши покоя му. Но... джедаят вдига чевръсто ръка със свити пръсти и смъртоносните парчета метал застиват във въздуха, сякаш в един миг времето е спряло своя ход (като в "Матрицата"). Цмиков зяпва удивен и се надига зад облия камък, който му служи за прикритие. Дарт Джордан с досада припалва лейзърсейбъра на дядо си и в бърз ход се приближава към скалата. Рейнджърът хвърля карабината настрани и отвива от колана си триметров камшик изплетен от кожата на черна мамба. Замахва с отиграно движение към приближаващия враг, захващайки китката на ръката, в която джедаят е стиснал дръжката на хвърлящата злокобни искри катана. Тя се изплъзва от хватката му, но той, макар и придърпван мощно напред от камшика бързо вдига другата си ръка с типичен жест към противника си. И... нищо. Никаква реакция. Цмиков, напрегнал мишници, придържайки камшика си казва - "Ха! Тия номера със Силата не минават на старото..." В този момент Джордан, издърпан в опасна близост до рейнджъра, му удря една овча главичка с каската си. Замаян от неочаквания удар, Цмиков изпуска дръжката на екзотичното си оръжие. Джедаят обвива с ръцете си врата на рейнджъра и стиска със страшна сила. Черните ръкавици на злодея жулят тридневната брада на стария трапер, а лицето му придобива цвят на напъпила малинка. Опитвайки се да не изпадне в безсъзнание, Цмиков с мъка вади от канията на колана си бойния си нож и удря с опакото му страховитата маска надвесена над него. За миг Дарт Джордан губи равновесие, и се подхлъзва по вътрешната страна на склона на гърлото на вулкана, който двамата неусетно са приближили насред битката. Цмиков успява с мъка да се откъсне от задушаващата прегръдка на врага си и го рита в гърдите, в най-добрите традиции на Шаолинското кунг-фу. Джедаят полита назад и безмълвно пада в зейналата паст на вулкана. Целият в пот, дишайки на пресекулки, самотния рейнджър наблюдава как тялото на Джордан пада в гъстата като петмез лава на дъното на вулкана. Огнени искри се разпръскват около разплискалите се изгарящи вълни, които след секунди притихват като ли нищо не се е случило... Рейнджърът се отдръпва назад преплитайки крака, изплюва с хрип кървава храчка, нарамва карабината си и се затътря надолу по склона.

Няколко минути по-късно...
Обгорен до кости, с неистово усилие Дарт Джордан припълзява до венеца на вулкана. Оставяйки след себе си локви от съсирена кръв и парчета кожа, лазейки подпрян на лакти, цицер по цицер той се доближава до влажната прегръдка на джунглата. От очите му, за първи път в краткия му живот, потичат сълзи. Кървави сълзи на безсилие и гняв...

Няколко дни по-късно...
Полумъртъв, превърнал се в кървав парцал, новоизлюпения джедай е намерен от сформираната, за да го залови (жив по възможност - както е наредила майка му) потеря от брандьорски воини. Завлечен в зловещо притихналото село на бранд-мениджърите, Джордан е намазан с лековити билкови мехлеми, и завит в лианови бинтове. Жителите на селото едвам се въздържат от желанието си да го ликвидират по някакъв ужасно мъчителен начин. Единственото, което ги възпира, е авторитетът на Главната Бранд-мениджърка и проклетото предсказание. На другия ден майка му го целува по челото, сбогувайки се с любимото си чедо. Сложен на бамбукова носилка Дарт Джордан е отнесен до залива и затворен в мрачната тъмница в кулата на Фара. Съветът на бранд-старейшините е отсъдил да бъде заточен като изгнаник в това забравено от Бога място... завинаги. Единственото, което окованият за влажната каменна стена на Фара затворник вижда през мъничкото прозорче от килията си е играта на русалките в простиращия се отдолу залив. "О, Грендел..." - прошепва сълзливо младият джедай, докато се опитва със силата на мисълта си да изкърти прангите на стоманените си окови от стената...

А ще има ли сторибордове за сериала??
Ще ги отпечатаме в бутиков тираж от 1 милион копия и ще ги пуснем за открито наддаване в интернет с начална цена от 6666 $ на копие - след като продадем първите 999 900, ще обявим останалите на цена от милион на парче - със събраните 6 765 333 400 ще организираме безплатен едногодишен октоберфест... в Перник... Ще разположим скрити камери навсякъде и ще организираме най-големия и най-касов Бигбрадър в историята на човечеството - на около 3-ия месец предполагам, че ще може да продадем правата на Дисни за около 400 милиарда долара - достатъчно да се отдадем на заслужена творческа почивка...
А да - и понеже е бутиков тираж копията ще са персонализирани разбира се.

Четиринадесети епизод - "Arachnophobia"

В наши дни...
Някъде към полунощ в Бермудския триъгълник. Кают-компанията на презокеанския контейнеровоз "The Last Account" (превозващ VIP товар от 40 контейнера - собственост на частна медийна корпорация). "Ха така! Всичко коз!" - удря с юмрук по масата, покрита с прах от евтини доминикански пури и полупразни бутилки ямайски ром, главният борд-машинист на кораба. "Ма'а му стара! Пак си се нацацал с валета..." - възмутен отвръща от другата страна боцмана и удря по главата с морското си кепе полузаспалия си партньор. Мичманът повдига глава и с невиждащ поглед изхриптява - "И аз... пас..." След което, отново удря чело в масата. В този момент откъм трюма се чува глух бумтеж. Главният машинист, изплювайки демонстративно на пода парче рязан тютюн се обръща към младоликия си колега (който му е партньор по принуда в среднощния белот) - "Жижи, иди да видиш, какво става долу. Да не би от "Топлофикация" да са ни пуснали парното по-рано тая година..." Мичмана се захилва саркастично и хвърля картите си на масата, отсипвайки здраво в чашата си от полупразното шише пред него. След няколко минути отдолу се чува смразяващ писък, който заглъхва неестествено дълго (може би заради ехото в трюма). Корпусът на кораба е разтресен като от изненадващо връхлетяло цунами, а цялата палуба вибрира, на фона на металически стържещи звуци. Старите вълци от моряшката компания се споглеждат изтръпнали и един през друг се хвърлят към оръжейната в съседното помещение...

Една седмица по-късно...
Призрачен кораб без бордни светлини и признак за присъствие на екипаж се е насочил на скорост към Залива на канибалите. Хлъзгавият и мрачен хангар на трюма пази 40 контейнера, сдържащи в плен заловените в различни краища на света най-смъртоносни екземпляри от вида "Designus Magnus". В мъгливата мрачна утрин над морските вълни се чува единствено някакво притъпено метално потракване...

Преминавайки на глутници през целия остров акаунтите все по-трудно намират, с какво да се хранят. Като се изключат няколкото изядени на живо, отклонили се от поклонническата колона копирайтери, зомбитата не са слагали залък в устата си от седмици и са съвсем озверели. Стига се до случаи на канибализъм и самоизяждане. В този критичен за популацията им момент те достигат хълмовете над селцето на бранд-мениджърите. В прикритието на гъстите сенки на околната джунгла присветват, примигвайки, десетки двойки жълто-червеникави светлинки...

Подпрени на парапета на терасата на кулата (на Фара), с по чаша бренди "Mendis" в ръка, Главният Криейтиф и Дарт Джордан припалват, примижали под първите слънчеви лъчи пури Cohiba Behike, изпускайки малки обли кръгчета дим по посока на сутрешния бриз. Наслаждавайки се на свежата утрин те наблюдават как призрачния контейнеровоз зарива кил в пясъчната ивица на залива почти до ватерлинията си. Тласъкът, с който се удря в крайбрежните морени кара изходната му рампа да падне с трясък, едва задържана от покрити със зелени водорасли и ръжда вериги. ГР към Джордан - "Дано Крюгер си е свършил работата, както трябва..." От търбуха на огромния кораб се чува зловещо чаткане и след секунди, правейки двуметрови дупки в метала на рампата, подобни на гигантски гипсови отливки се появява Ир-Кана. Ир-Кана... Легендарен дизайнер-мутант, заловен в девствените гори на остров Суматра, обитаващ тялото на петметрова тарантула на черни и яркожълти ивици, с безизразни фасетни рецептори, заобиколени с гигантски, остри като бръснач хрущялни челюсти, под които са разположени няколко мощни всмукателни хобота, с който монстърът смуче... ъъъ... изсмуква всичко от жертвите си и после безжалостно ги захвърля овъргаляни в мазна, зеленикава радиоактивна слуз. Издавайки остър писък в нискочестотния диапазон, Ир-Кана се хвърля на сушата с цялата си 40-тонна тежест и изчезва напред по посока на джунглата във вихър от пясък и дребни отломки. Зад нея в тъмнината на хангара (на корабния трюм) се белеят остатъците от злощастния екипаж на кораба и разкъсан като употребена салфетка контейнер...

Недалеч, насред залива, г-н Крюгер още не е забелязал пристигането на кораба, въпреки че едва не е облизал малката му рибарска лодка при преминаването си. Радвайки се на новите си книжки и разноцветни моливчета Кохинор той небрежно е захвърлил настрани дистанционно с 20-сантиметрова антенка и голям червен бутон. Стреснат от острия писък, който се разнася от плажа, Крюгер посяга рязко към уреда и се подхлъзва на мокрото дъно на лодката. Загубвайки за миг равновесие той изпуска дистанционното в зеленикавите води досами борда и. Навеждайки се и бъркайки, колкото може по-надолу в игривите вълнички наоколо той е издърпан мощно под водата. Секунди по-късно морската повърхност е лениво равна и ненабраздена, сякаш не е докосвана от нищо. Дори не са се образували въздушни мехурчета (най-вероятно, защото Крюгер е бездиханно същество). Десетина метра по нататък над водата се поклащат няколко плавника на наблизо преминаващи сирени...

Няколко минути след излизането на Ир-Кана от корабния трюм...
Виждайки, че другите контейнери не са се отворили (след като т.н. "Head of Art" не успява да активира отключващите механизми, изпускайки дистанционното във водите на залива) Дарт Джордан, присягайки се инстинктивно към дръжката на лейзърсейбъра си казва - "Да се намеся ли, май мастър?" "Може би ще се наложи. Този път Крюгер се издъни здраво. Върви!" - отвръща Главният Криейтиф. Джедаят скача през парапета на верандата, развявайки черното си наметало. В този момент на входната врата на кулата тихо се почуква...

В същото време...
Армията от зомбирани акаунти е нападнала селото изненадващо в малките часове на деня. Брандьорите се защитават самоотвержено давайки свидни жертви. Наоколо е истинска касапница - навсякъде свистят имейли, смъртоносни като малки шурикенчета коректури, взривяват се мощни медиа-планове, леят се реки от кръв, разнасят се писъци от ужас, кръвожадни зомбита-акаунти с пожълтели очи и обърнати зеници прегризват вратовете на невинни бранд-мениджърки... В този момент от срещуположната страна на селото с трясък се появява Ир-Кана, разхвърляйки наоколо изсмукани до кокал трупове.Нападнати в гръб, разбирайки, че са в капан, от който няма измъкване, брандьорите се паникьосват и се разбягват панически на всички страни. Единствената запазила самообладание е Главната Бранд-мениджържа. Хващайки в движение копието си, тя безстрашно се насочва към приближаващата черна тарантула. Ир-Кана прихваща на скорост с челюстите си пет от разхвърляните насред бойното поле метални кегове и го стоварва с цялата си 40-тонна тежест върху мениджърката. Под тях се разлива локва черно-червена кръв... Без никакво забавяне и капка колебание, без да подбира жертвите си и пътя си, мутиралата тарантула продължава смъртоносния си ритуален танц. Половин час по-късно, изправена на задните си шест крака върху купчина от трупове на полуизсмукани зомбита и брандьори, Ир-Кана, чаткайки с хрущялните си челюсти надава с въодушевление истеричния си боен вик - "Хиииирканааааааа...!" Островът отговаря смълчан с кънтящото ехо на скалите над залива... ("Шедьовър!" - ръкопляскат френетично зад кадър Туентин Карантино и Злобърт Злодригез)...

Очаквайте следващия епизод - "Еye for an eye..."

Петнадесети епизод - "Henzel & Gretel"

Цмиков и рицарят О'Борка навлизат все по-навътре в мрачните северни блата. Джапайки до коленете в локви от мазна сивкава кал сред задушливи серни изпарения те се придвижват все по-трудно и трудно разчиствайки пътя си от острите като бръснач тръстики покрити с лигав зеленикав мъх. Самотният рейнджър все по-често започва да се задъхва и на няколко пъти залита встрани от невидимата нишка, която той и другарят му следват. Наоколо, незабележими за непредубедените очи на страничния наблюдател, се крият коварни капани - блатни ями, чиято повърхност е осеяна с пукащи се смрадливи мехурчета. Стаени в тях търпеливо дебнат месоядни увивни корени и водорасли с паралитично действие. Цмиков (като един същи Плюшкин) е събрал в товара си, всичко намерено по пътя, което е счел, че може да бъде полезно - Дневника на Главния Криейтиф, Артефакта на Първия Дизайнер, сребърния стик за голф намерен от бившите му спътници, както и някои от по-ценните пръстени от Пещерата на обречените. Влачейки се с товара си зад припкащия непривично жизнерадостно за възрастта си рицар, той се замисля над това, кога ли ще направи фаталната грешна крачка. В този момент, сякаш прочитайки мислите му, Гурин се обръща и му казва - "Джуниър! Стига си ми пъшкал отзад на опашката, ами си гледай в краката! Ето, останал ми е един къшей хлебец - ще роня от него трохички - малко, по малко - и ще вървиш точно по тях. Така и няма да се загубим на връщане, ако се наложи..." Рицарят вади от паласката си парче мухлясал самун и започва пестеливо да рони малки пасерчета зад гърба си, докато пристъпва целеустремено напред с бодра крачка. Цмиков го следва тътрузейки се с изплезен език и придържайки с две ръце ремъците на тежката си раница...

Няколко часа по-късно двамата герои излизат на парче твърда земя намиращо се насред блатото. Навлизайки в нетипичната за тропическия климат гъста борова гора те съзират в далечината някаква примамлива светлинка. На свечеряване пред тях се открива малка полянка, в края на която има симпатична къщичка в алпийски стил, над чиято порта се поклаща резбована дървена табела с надпис "Шато Ягово". Пред кованата метална порта отнякъде изниква дребна, забрадена с копринена кърпа и облечена в късо червено елече и зелени шалварки фигура. Чернокосата девойка проговаря в скоропоговорка, правейки приканващ жест с ръка по посока на вратата - "Странници драги, уморени ако сте от пътя си дълъг, заповядайте в шатото Ягово за отмора и разхлада по воля ваша само..." Цмиков и Гурин се споглеждат в недоумение, но след като без свян разглеждат най-подробно извивките на кръшното тяло на посрещналата ги особа и помирисват носещия се наоколо аромат на прясно изпечени пържоли, който се разлива като елей със струйката дим виеща се от комина на дървената къщичка... пренебрегват всичките си съмнения и се насочват към примамливо открехнатата порта. Разполагайки се на яката дъбова маса в средата на огромна гостна зала, те разперват измръзналите си ръце по посока на бумтящата насреща им с палави огнени езичета петметровата камина. Любезната домакиня разстила с апломб везана покривка на дребни пантонски каренца и почва да нарежда пред гостите си гозба след гозба. Облизвайки устни и ококорили очи, спътниците се пресягат нетърпеливо към масата. След няколко минути пред тях цари опустошение, достойно за битката при Ватерло. Тогава девойката, все още безмълвна, сервира няколко подноса със спийдкейкове и отлежали бутилки розе от винените рафтове, с които, от пода до тавана са покрити стените на шатото. Героите (вече придобили вид на подрастващи барбарончета) не подминават с безразличие този факт... Малко по-късно, с натежали погледи, те решават, че от уважение към непреднамерената гостоприемност трябва да обърнат внимание на своята домакиня. Заглеждайки се прикрито цинично в изваяната и фигура те подхващат непринуден разговор. О'Борка - "Благодарим ви от все сърце, девойко мила, за милостта да приютите двама изтерзани от дълъг и опасен път спътници. Нагостихте и напоихте ни царски. Как да ви се отблагодарим? Как е вашето име, за да го пазим навеки в сърцата и спомените си?" Дамата отвръща срамежливо, с едва доловим южняшки акцент - "Аз съм домакинята на този скромен дом -
Гади Ал-Ради. Живея тук отдавна - откакто се спомина мащехата ми - Яго Шатова (бел.ред. - главен продакшън-мениджър на Серните блата). Рядко някой идва насам през блатата и е радост за мен да споделя с вас моя ден." След малко невинно добавя - "Още малко от винце от реколта 69?" "Ако може и малко поморийска..." - добавя Цмиков с омекнали колене, докато се свлича в забавен каданс под масата. О'Борка, търкайки с усилие клепачите на очите си "...или малко от тази... ъъъ ...и кисели краставички..." след което прозявайки се анемично пада на пода по лице. Гади Ал-Ради отгръща воала пред лицето си и разкрива широка усмивка надстроена с четири реда остри като шишчета за лед зъбки - "Паднахте ми, най-накрая..."

На другата сутрин...
Цмиков се събужда с тежко главоболие - смесица от достолепен камбанен звънтеж и епично изпълнение на съветски военен хор. Чувството не му е непознато, но има още нещо... Някакси му е прекалено горещо... Рейнджърът отваря рязко очи, питайки напосоки "О'Борка не ти ли е горещо? Като че ли ми гори брадата направо..." Рицарят, съблечен само по гащета и завързан здраво за гигантска пекарска лопата се обръща настрани и отвръща саркастично - "Може би е време да се обръснеш, Джуниър..." Цмиков внезапно се съвзема и преценява ситуацията като критична. Здраво пристегнат с яко изплетени въжета до своя спътник върху някаква дървена плоскост... разположена и леко приплъзваща се към разпалената зад гърба им (явно още в ранни зори) пещ. Рейнджърът вади с ловко движение изпод езика си бръснарско ножче "Уилкинсън" и отиграно облизвайки се, прерязва въжетата, с които е овързан... секунда преди скалпа му да се овъгли, така че да се изисква намеса на коафьор. Съсредоточено развързва колегата си и двамата експедитивно изскачат напред облизвани от огнените езици на пещта. С гръб към тях, подсвирквайки си някакъв древен акаунтски акапелен мотив, домакинята им промазва с калъп прясно масълце масивна очукана от времето тава. Усещайки, че нещо не е наред, тя се обръща назад. Двамата зачервени, полуголи и изцапани със сажди герои (от които се вдига пушек в буквален смисъл) представляват страшна гледка. Но отсреща също не цъфтят бели рози. Детенцето Ягово се показва в същинския си вид - сиво-черна, люспеста и пигментирана по RAL скалата кожа покрива хищните скули на вещицата. Четирите реда остри зъби опасват лицето и от край до край, а побелялата и коса се вее в маранята на притоплената като сауна гостна. Кокалестите и пръсти завършват с пожълтели, покрити със засъхналата кръв на многобройните и жертви остри нокти. След миг на взаимен уплах, вещицата се хвърля с протегнати напред ръце. Цмиков, окончателно изтрезнял, прилага класически суплес и хвърля чудовището зад себе си. То пада в разгорялата се пещ и с неистови писъци започва да се топи като коледна свещичка. Двамата съратници запушват ушите си и се скриват зад масата. След минута от пещта изригва поток от зеленикава слуз. Оплескани в остатъците от монстъра другари се споглеждат с облекчение. "Май трябва да внимавам повече с винцето..." - почесва се многозначително Цмиков по обгорялото си теме. О'Борка гледа замислено пода на залата, по който се търкалят две кожени топки. "Хмм... Топките на Фара..."

След като оправят тоалета си и изпиват няколко от оцелелите бутилки мускат за отскок, двамата съратници бързо се отдалечават от злокобното място. Скоро блатистата местност преминава в безводна пустиня осеяна с триметрови дюни. В далечината над напуканата от жаркото слънце земя се мержелее кулата на Фара. Дали това не е само примамлив мираж, появил се от нищото, за да привлече нашите герои навътре в причудливите и странни земи на CG инженерите?

"Вече не ми пука" - мисли си Цмиков. В раницата му подрънкват звънливо няколко бутилки от запасите на шатото... и топките на Фара.