Хиляда и двеста думи за полиграфията

4758
Хиляда и двеста думи за полиграфията

Връщам се назад във времето.
Годината е 1985-та. В завод „Маяк“ вървят 72-часовите проби на галваничното отделение и пречиствателната станция. Съдбата е изпратила мен – инженер-полиграфиста, в машиностроителен завод. Носи се скърцащият противен звук на автооператорите, които разнасят барабаните с детайли по ваните с електролити за нанасяне на метално цинково покритие. Между двете линии има площадка, от която наблюдавам процеса. По линиите тече ток с ниско напрежение (6 – 12 V), но с висока сила (200 А). В един момент един от барабаните пада. По площадката, на която съм аз, протича ток и изхвърчам на 3 – 4 метра под галваничните вани. Проклетите конструктори не са дали запас на захватите и барабаните падат… Аз обаче все пак съм инженер и на своя глава давам нареждане да се разширят захватите. И галваничната линия отново тръгва със скърцащия противен звук на автооператорите. Прибирам се у дома късно вечерта с изцапани и скъсани дрехи, но постигнал своята техническа победа. В сърцето ми пее горчивата малка победа от взетото инженерно решение, но радост няма…

***

Годината е 1994-та. Току-що съм станал управител на „Държавна печатница“ (впрочем така се водех по длъжностна характеристика, не са ме наричали директор). Предстои печатът на изборни бюлетини, а разполагам с две потрошени печатни машини „Ромайор“ 313, цял парк неработещи (от три-четири години) високопечатни машини и един линотип. И подобно на случая в „Маяк“ инженерното (но вече полиграфическо) решение идва начаса: пускам на печат двете гедерейски машини „Виктория“ 840 за бюлетините за общински съветници и двете чешки машини „Графопрес“ за бюлетините за кметове. С линотипа правя набора на текстовете и организирам работата на 12-часови смени. В печатницата съм 24 часа в денонощието, за да наблюдавам предаването на смените в 20:00 часа. Прибирам се у дома за има-няма 30-ина минути и поемам обратно към печатницата. Стотина метра преди да вляза в цеха, чувам как се носи грохота на машините и сърцето ми пее радостно от свършената работа.

Предавам бюлетините седмица преди срока пред силно учудените погледи на членовете от избирателната комисия. По-късно разбирам, че „доброжелатели“ са казвали по мой адрес: „Кой бе? Това момченце няма да се справи!“. (За пореден път се убеждавам колко различни са хората). Аз обаче съм щастлив, въпреки че парите, които получавам, са по-малко отколкото в машиностроителния завод, защото знам, че освен тях има нещо друго – нарича се любов към професията и не фигурира в документите за образователен ценз.

***

Именно за образованието и за любовта към професията, която то би следвало да възпитава, пиша следващите редове.
През последните две десетилетие в България настъпиха сериозни промени в областта на професионалното средно образование: промениха се рамковите програми, държавните образователни изисквания станаха държавни образователни стандарти, съответно учебните планове – учебни програми по отделните учебни предмети.

Попадайки в системата на професионалното образование (преди повече от 17 години) аз, разбира се, нямах никаква представа за нейните движещите сили. В съзнанието ми бяха останали смътни спомени от времето на ученическите ми години в математическата гимназия в Добрич.

Като инженер, по време на съвместната ми работа с колеги със средно полиграфическо образование, имах възможност макар и непряко да оценя техните знания и умения. Повечето от тях бяха завършили Техникума по полиграфия и фотография „Юлиус Фучик“ (сега Национална професионална гимназия по полиграфия и фотография) и в годините преди 1989-та бяха гръбнакът на печатната ни индустрия. В тази връзка не мога да не споделя една малка, но съществена подробност – по онова време всички окръжни печатници изпращаха в техникума свои стипендианти, които получаваха не само образование, но развиваха и чувство на гордост и принадлежност към уважаваната (тогава) професия полиграфист.

Основната част от персонала на печатницата в описания по-горе случай от 1994 г. бяха именно такива хора с чувство за чест и достойнство, важни за които бяха не само парите, но и добре свършената работа.
Когато през 2006 г. започнах работа като учител по специалността „Полиграфия“, ориентир в професията бяха знанията ми от института по полиграфия и опита ми от практиката. Реалността обаче винаги е по-различна.
Същата година (2006) след спечелен проект беше осъществен прием на паралелка по полиграфия (с немалка намеса от моя страна) в едно среднообразователно училище в Добрич (СОУ „Дора Габе“). Оказа се обаче, че освен желаещите да получат такова образование ученици трябва да има и учители, както и учебен план и учебни програми по специалността. Този проблем беше решен благодарение на експерта в сферата на професионалното образование инж. Георги Бербенков и на нашите усилия с колегите инж. Григор Пасков, инж. Стефан Христов и инж. Ангел Йочев. Случката разбира се вече е история, но в процеса на създаването на учебните програми в нито един документ не видях и дума за принадлежността (още по-малко за любовта) на обучаваните към професията на полиграфиста. Имаше всичко от таксономията на Блум, имаше „знания, умения и компетентности“, но не и „любов и отношение“ към професията. Те вероятно бяха оставени за учителите, които ще преподават, поради което и не бяха разписани в документите за средно образование по полиграфия. Може да е съвпадение, а може и този пропуск да е една от основните причини за недотам успешните опити за организирането на паралелки по полиграфия в среднообразователните училища в страната, без разбира се да броим Националната професионална гимназия по полиграфия и фотография. Не учебните планове и програми са залог за успеха на образователните институции като цяло, а хората, които преподават в тях.
Втората причина, поради която подобни опити се оказаха неуспешни, беше създаването на паралелките (макар това да не се декларираше пряко) с цел спасяването на училищата от закриване.

 

Васил Станев с ученици
На снимката: инж. Васил Станев с ученици от Националната професионална гимназия по полиграфия и фотография

 

И за да не съм голословен:

  • Паралелката по полиграфия в СОУ „Д. Габе“ в Добрич просъществува седем години, след което беше закрита заедно с училището.
  • Разкритата във Варна, в СОУ „Н. Бозвели“ паралелка по полиграфия просъществува пет години. Училището беше преобразувано (слято с друго училище).
  • Не знам паралелката по полиграфия в ПГАТ „Ц. Церковски“ да е излъчила кадри за печатници извън град Павликени.
  • Нямам данни за ПГВАД „Хр. Ботев“ в Пловдив, но не мисля, че ситуацията там е по-различна.

Горепосочените примери повдигат въпроса за целесъобразността на разкриването на подобни паралелки, а с него и отговора, че може би ще е по-добре образованието по полиграфия да се концентрира на едно място – например в Националната професионална гимназия по полиграфия и фотография. Именно по този модел е организирано средното професионално образование в три от страните от бившия социалистически лагер: техникумите по полиграфия в Русия, Полша и Украйна са прераснали в колежи, където се обучават кадри за полиграфията, а висшите учебни заведения по полиграфия са закрити или преобразувани. Това, разбира се, е мое лично мнение, с което не ангажирам никого.

Вярвам, че един екип от добре образовани и мотивирани млади хора, възпитани в любов и уважение към професията на полиграфиста, може да предаде щафетата в полиграфията на други млади хора, споделяйки с тях не само своите знания, но и любов и уважение към професията.

Спомените ми за полиграфията, които споделих по-горе, ме върнаха назад в годините. Давам си сметка, че почти съм прекрачил в миналото и е време да се оттегля. И не, не съм тъжен, а щастлив, защото има на кого да предам щафетата…

Автор: инж. Васил Станев

Васил Станев

Име: инж. Васил Станев

Професионален опит: Инженер- технолог полиграфическо производство, т.е. полиграфист от старата школа, завършил полиграфия в СССР, Украински полиграфически институт 1983 година. Създал е основните учебни програми по полиграфия в средното образование. Съавтор на Държавния образователен стандарт по полиграфия в средното образование. Инж. Васил Станев преподава дълги години в Добрич, където и изучава два випуска по полиграфия

Настоящи занимания: Преподавател в Националната професионална гимназия по полиграфия и фотография в София. Той допринесе най-много за онлайн речника в Printguide.info, който обогати с над 400 думи. Инж. Станев е наш автор и консултант по всички въпроси, свързани с офсетовия печат и довършителната обработка.

В свободното си време: Превежда руска поезия и сърфира в социалните мрежи.